Щилиана Тодорова, "Райска ябълка"

 

Embed or link this publication

Description

разкази

Popular Pages


p. 1

Щилиана Тодорова РАЙСКА ЯБЪЛКА Разкази

[close]

p. 2

Щилиана Тодорова © РАЙСКА ЯБЪЛКА © Автор: Щилиана Тодорова Българска, първо издание ISBN: 978-954-471-226-6 Издателство ЛИБРА СКОРП Бургас, 2014 2

[close]

p. 3

Райска ябълка Щилиана Тодорова Райска ябълка Разкази Бургас, 2014 3

[close]

p. 4

Щилиана Тодорова 4

[close]

p. 5

Райска ябълка Де такава Игликина поляна Беше пролет като всяка друга – млада, хубава, неповторима. За Иглика тя беше радостно-тъжна. Най-малкият ѝ син Делян поемаше далечен път към непознатата Америка. Неговите по-големи братя – вече семейни, му завиждаха. Майка му се радваше. Сърцето ѝ му даваше свобода. Същото това сърце обаче се свиваше от болка, която ту умело, ту неумело криеше от другите. Тя нямаше право да го спира. Майка беше, живот му бе дала, но той вече го бе взел в свои ръце и сам отговаряше за избора си. Вечерта, преди раздялата, в къщата светеха всички лампи, свиреше музика, на празнична вечеря стояха любими хора, които трябваше в неволя да му дават сили, а в радост да я удвояват. Рано сутринта тя отиде до Игликина поляна и както се надяваше, намери няколко подранили иглики, разтворили своите слънчеви чашки. Сви ги на малка китка и когато изпращаше Делян, му ги даде с думите: – Запази ги! Дори и сухи те ще ти напомнят за селото, за поляните, за нас. Те ще ти напомнят за корена ти, който може навсякъде да прилегне, но най-добре ще вирее на родна земя. Времето е крилато. Заредиха се дни, месеци, изпълнени с мисли за Делян. Само писмата от него се деляха на периоди: като започна работа, като се запозна с Мая, като се ожениха, като им се роди детето, като го кръстиха Иглика... И снимки, снимки... Майката гледаше фотографиите, писмата, поплакваше си от радост и от мъка, че момчето ѝ е щастливо, но далеч от нея. Увлечена в своя вътрешен свят, почти не забеляза, че двамата ѝ по-големи синове я поглеждат някак виновно, неловко. Една вечер всички се заседяха след вечеря и най-големият се позакашля, като че се задави и тихо каза: – Мамо, искаме да ти кажем нещо, трудно ни е, но ще ни разбереш. Снахите се дигнаха от масата, сякаш искаха да избягат, а малките се въртяха безгрижно около баба си. 5

[close]

p. 6

Щилиана Тодорова – И ние ще заминем за Америка – каза единият ѝ син и замълча, за да преглътне корава хапка, заседнала в гърлото му. – Тук ще загинем. Иглика мълчеше като няма. Какво да каже? Как? С коя уста да изпрати и тях зад Океана? Като е пуснала единия, нямаше право да спира другите. Най-после продума: – Кога? Как? – Скоро – отговори другият. Снахите и те се обърнаха към нея, обградиха я с нежност: – Мамо, не тъжи! – изрече едната. – Ще вземем и теб, мамо, като се установим – допълни другата. Децата се притискаха към баба си, а внучката повтаряше: – Бабо, обичам те!!! Обичам те! Внукът заспори и на бой беше готов. – Аз повече те обичам, бабо! Внучката ревна: – Мамо, той ме дразни! Баба им ги успокояваше: – Млъкнете, деца. Вие може да ме обичате различно, ама аз ви обичам еднакво – с въздишка допълни: – Всички ви обичам. И започнаха грижите по изпращането. Радостта и тъгата в живота се изреждат, сменят се – това е той. Но сега те сякаш се сляха. Никоя нямаше надмощие, а решенията, взети при такова равенство, бяха най-трудни. Пожелания “На добър път!” и “Добър късмет”, самолет – и майката остана сама. Къщата заплака тихо, а хората, като минаваха край нея, я чуваха и жалеха: “Горката!” Само когато раздавачът викнеше на вратата, се стряскаше с надежда и радост за своята самотна стопанка. Майката ходеше от стая в стая, от етаж на етаж, редеше снимки, писма, дълго стоеше и мълчеше, за да се стопли от изживените радости и да извика незаспали спомени. А нощите бяха тежки, много тежки. Кратка дрямка и мислите рукваха като водопад. “Да са живи и здрави! Няма все до полата ми да са, я! Ама защо пък толкова далече! Само война да няма! Както е объркан светът, само една война му трябва, за да рухне изцяло. Боже опази!” Мислите дълбаеха майчиното сърце и редяха бръчка след бръчка по лицето Майчиното сърце е жилаво нещо. То благославя, оправдава, помни, забравя, боледува, оздравява и... остарява. 6

[close]

p. 7

Райска ябълка Иглика търсеше лек и го намираше в труда, в природата. В труда се преобразяваше, в природата се разтваряше. Игликина поляна ѝ беше лечебницата. Тя следеше, когато растенията поникват, растат, цъфтят. А когато цялата поляна се запали от игликите и стане един земен слънчев свят, сядаше до нея, дишаше аромата на препълнените им медоносни жълти цветчета, а погледът ѝ питаше: “Де такава Игликина поляна?” Тази година Иглика се реши: “Ще отида и аз в Америка – да ги повидя, да им се порадвам на живо. “ Прати вест и замина. В чантата си носеше игликините сухи цветчета – за семе. Посрещнаха я всички. Сърцето ѝ попремаля, а-ха нещо да се скъса в него. “Дръж се, Иглико, не си дошла тук да умираш!” – си рече тя и прегръщаше, и плачеше, и се усмихваше, и говореше: – Ох, милите ми, вие! Занизаха се невероятни дни – дни, скъпоценна огърлица за изстрадалата майка. Нежност, обич, почит имаше в изобилие. Нищо повече не ѝ трябваше. Наближи време да се връща обратно. Преди това им засади леха от иглики. Тя знаеше, от микроскопичните малко сплеснати семенца, които се криеха в цветната кутийка, ще израснат 30сантиметрови стройни растения, ще свалят слънцето от небето и ще го пренесат в Америка, за да могат децата ѝ да не се чувстват далече и изоставени. В нея те щяха да виждат ръцете ѝ, очите ѝ, всичко красиво, което природата може да даде на човека. А тя? Тя щеше да прокара път от една леха до Игликина поляна, път, по който щяха да пътуват молитви и пожелания за късмет на всички хора по земята. 7

[close]

p. 8

Щилиана Тодорова Корени Баба Мария беше родена в село Новачево, както родителите ѝ, както техните родители... Тя не познаваше друго небе, друг въздух, друга земя. Родното село за нея беше като люлка, беше вълшебна сила, която я изправяше, както се изправя приведен стрък след буря. На старини остана сама, но не се чувстваше самотна. Спомените и бяха живи – бяха не в нея, а около нея, както и в съседите ѝ, които цял живот лъскаха до блясък праговете на комшулуците си. Беше нужна на хората, както и те на нея. Тя носеше в себе си освен добро сърце и божия дарба за провидение. Веднъж Петровица ѝ се оплака:. – Бабо Маро, загубих булчинския си алтън. Съвсем обедняхме без него. – А ти го търси! Ще го намериш. Няма къде да иде сам – посъветва я тя. – Но аз всичко обърнах – изохка Петровица. – А в салмата провери ли? Съседката забърза към дома си, макар да нямаше надежда в салмата да намери алтъна. Но ето че там го намери. Веднъж пък Димовица я срещна и се оплака: – Бабо Маро, кравата ни вече втори ден я няма. Как ще си храним децата без нея?! – Успокой се, Димовце, ще се върне, скоро ще се върне. И до вечерта изгубената крава се прибра. На Петровца мъжът ѝ пострада в сечището. Жената отиде при баба Мара с надежда да чуе утешителна дума. Но тя мълчеше. Някаква необяснима тежест притисна сърцето ѝ като с оловна ръка. Как да каже за своето предчувствие на изплашената жена! Само смънка: – Моли се. Надявай се Петровце! Сама надеждата крепи човека. Но Пешо умря. Баба Мара не разбираше как ѝ се отдава тая способност да вижда напред, просто усещаше нещата. Страдаше повече от всички, 8

[close]

p. 9

Райска ябълка защото преживяваше и своите, и чуждите неволи. Няколко дена баба Мара беше болна. Полежава, постава, не ѝ се яде. Нещо я мъчи, но не знае какво. Притвори очи и все едно и също вижда: ковчег, тя в него, всичко белязано с кръстове, а слънцето блести. накланя се към икиндия. – Сигурно за мене е този знак. Ще умра на Кръстовден, след обяд – си рече тя. И чудно – без нищо оздравя, сякаш не бе боледувала. Надвечер чу, че барабанът бие на рътлината, но докато иде, глашатаят свърши съобщението. Хората бяха разтревожени – не се разотидоха. Като отиде при тях, казаха ѝ. – Ще изселват селото. Трябвало на военните. За три месеца ще оценят къщите, ще платят и ще ни изселят. – Ами попитаха ли дали искаме? – зачуди се баба Мария. – Искаме, не искаме, това е. От утре започват. Селото им трябва. И Балкана ни – обясниха ѝ почти хорово. Разтюхкаха се хората, умислиха се, но се застягаха. Само баба Мара остана спокойна. Беше взела своето решение. Тя имаше двама сина. Единият беше военен летец – загина във въздуха преди 15 години. Другият също беше военен – изпратиха го в чужбина. Като тръгваше, ѝ каза: – Мамо, ще се върна, обещавам ти! Не тъгувай! – Знам, сине – отвърна му тя. – Пък и къде ще ида. Ще ме намериш вкъщи. Ти тръгвай! Аз съм лесна. Пази се! – преглътна сълзите си тя и го изпрати. Сега, когато цялото село се разшава и всеки ден военни камиони извозваха хората с покъщнината им, тя реши да пише на сина си. “Дечо, сине, как си, чедо? Трябва да ти кажа, че изселват нашето село. Тук ще дойдат военни. Аз ще те чакам. До обед на Кръстовден трябва да си дойдеш. Ако не можеш, нямай грижа. Аз съм майка, ще те разбера. Обичам те, синко, само ти ми остана. Пази се! Майка ти” Писмото замина. И баба Мара зачака. Всички, които си отиваха, я намираха на рътлината, седнала направо на земята – от сутрин до вечер там се чернееше дребната ѝ фигурка. Всички минаваха край нея, канеха я да тръгне с тях. Като 9

[close]

p. 10

Щилиана Тодорова получаваха отказа ѝ, се обръщаха и я молеха – като ходи на гробищата, да прелива с водица, мъртвите им, та да не разберат мъката им на изселници и да не се чувстват изоставени. А тя с доброто си сърце на всички обещаваше: – До Кръстовден, до Кръстовден ще ги наглеждам. Пък после птици ще кацат въз мене. Селото щеше де опустее, когато забоботиха последните камиони, натоварени с покъщнина и хора, ако новите заселници се бяха забавили. Но те дойдоха. И те свикнаха да виждат облечената в черно старица да стои на рътлината и да се взира в пътищата, които тук се пресичаха и винаги бяха оживени, дори сега повече от всякога. Без хора тя не можеше да живее. Чакаше сина си, чакаше своя Кръстовден. Малко преди бабиния Мариин ден, за който от уста на уста вече всички знаеха, се върна синът ѝ. Целуна майка си, поседя край нея, а после ѝ каза: – Мамо, отивам на работа. Преместих се в новия гарнизон – тук. Как се зарадва старицата! Дали това не бяха най-хубавите ѝ дни? Тя нямаше други желания. Най-важното беше вече сбъднато – синът ѝ се върна при корените си. Баба Мара пак поседяваше на рътлината, а всички гледаха на нея като на майка, баба, мил дом, за който тъгуваха. Един ден, когато пак беше там, мина една рота. Чу се команда: – Глави на-а-а-ля-я-я-во! За по-о-чест! – и отминаха. Един в ротата се обърна към друг войник: – Слушай, Каменарски! Нали все камъни дялаш? Скала ще ти намерим, издялай тази старица! – Че защо пък не? – с готовност отвърна момчето с новия прякор. Дойде Кръстовден. Бяха забравили брътвежите на баба Мара за тоя ден. А тя – не. Стана рано, разточи една тепсия баница, опече я в пещта и се облече в нови черни дрехи. Бръчките по лицето ѝ сякаш излъчваха сияние – мъдро, спокойно, дори щастливо. Жената взе грижливо увитата баница, шише ракия и отиде в щаба. Събра всички, които бяха там и им предложи почерпката. Там беше и синът ѝ. Пийнаха, наченаха баницата. Младите мъже гълтаха едри хапки и един рече вместо всички: – Майчина баница! Няма по-сладка от нея! 10

[close]

p. 11

Райска ябълка Те не видяха кога баба Мара притвори очи. Когато забелязаха, поутихнаха, за да си подремне старицата. По-късно някой се сети; – Днес е Кръстов ден! – и подвикна: – Бабо Маро, ама ти какво... Какво, какво... Тя правилно беше разбрала знака. На следващия ден военната музика свиреше траурен марш и вървеше пред ковчега. Ехото се обаждаше от стария Балкан, прегърнал селото в яка прегръдка. Звуците обхождаха къщите, полето, балкана и сякаш се сбогуваха с тях. На четиридесетия ден баба Мара отново седна на рътлината, но този път завинаги. Каменарски беше вдъхнал душа на камъка и предал почитта си към старата майка. Когато минаваха оттам, виждаха как птици кацат върху скулптурата като на любимо клонче. 11

[close]

p. 12

Щилиана Тодорова Призвание не се загърбва За този ден Тина се готвеше с години, мечтаеше за него, представяше си го като празник. Когато наближи, тя обмисляше думи и поведение с желанието да създаде климат, при който трудната математическа материя няма да застава между нея и нейните ученици. На първия петнайсети септември се събуди рано. Утрото още се прозяваше, а тя вече излизаше. Хвърли последен поглед към огледалото, което сякаш приятелски ѝ се зарадва. И защо да не ѝ се радва?! Много ли като нея се оглеждаха в него! Тя беше висока и тънка девойка с нежно лице и умни очи. Квадратното деколте на сивозелената копринена рокля откриваше бяла шия със сребърно колие в стил старинна металовезба. Дребните фигурки на плата – същинска игра на светлини и сенки – бяха едно неуморно движение, на каквото се радваше и моминското ѝ тяло. Стройната ѝ фигура сякаш се делеше на две от тънката талия, олицетворение на гъвкавост, грация и младост. Тина рано излезе и рано стигна до градинката пред училището. Радваше се като първокласничка, нетърпелива да започне първия учебен ден. В градинката я настигна нейният млад колега, с който още почти не се познаваха. Ускорил крачка, той се изравни с нея и вежливо поздрави: – Добро утро, колежке! Да не сме се уговаряли вчера? – попита младият мъж. – За какво? – поинтересува се девойката. – Да се срещнем в този ранен час – отвърна той със закачлива усмивка. – Работата ще ни среща във всякакъв час – додаде Тина, вървейки. Наоколо цветята, свежи и окъпани в роса, сякаш също се радваха. Когато стигнаха училището, колегата ѝ влезе вътре, а тя не. – Ще ми бъде приятно да вляза, когато вътре е пълно с деца. А така без тях е пусто – рече тя и остана на двора да посреща малките, които не закъсняха. 12

[close]

p. 13

Райска ябълка Всяко от тях влизаше в училищния двор, стискайки в ръка цвете. Младата учителка се зае да наблюдава състезанието по красота между децата и цветята. Беше унесена в мислите си – “Несравними са тези красоти. Цветето увяхва, а детето, поливано сякаш с жива вода, ще расте и поумнява. И аз трябва към вълшебството на природата да прибавя капка добро – това ще да е моето призвание.” Звънецът със своя празничен глас изпълни двора. Децата се скупчиха и подредиха. Тина огледа класа си. Деца – чернооки и светлооки, кръглолики, скулести и дълголики, слаби и по-пълни, ниски и високи – но всички добре облечени, всичките хубави и с грейнали очи. Едно момче привлече погледа ѝ със своето одухотворено лице и лъчезарни очи. Когато в клас зачете имената им, разбра, че се казва Стойко. След като поведе беседа за лятото, то кротко вдигаше ръка, а съучениците му запригласяха: – Нека Стойко да разкаже първи! Момчето сладкодумно редеше своя разказ, а по искрящите погледи на другите тя разбра, че той е техният любимец. Часът на всички се видя къс. Тина изживяваше първата си учителска радост и ѝ се искаше часът и денят да нямат край. Но звънецът отвори вратата за междучасие. Вън младият учител с рус перчем се опита да подскаже на Тина, че има и други радости в този прелестен ден, но колежката му не виждаше нищо друго освен децата, които изпълниха двора и зажужаха като пчелен кошер. Стотици радостни детски гласчета изпълниха въздуха с възбудата си. Тина видя, че в центъра на една групичка Стойко ръкомаха и разказва нещо занимателно. Децата около него слушаха притихнали като в час по най-обичния предмет. В един миг Стойко се свлече на земята като ударен, децата изпищяха. Тина се втурна натам, грабна уплашено детето, то затежа в ръцете ѝ. Младият учител Витков се притече на помощ. Внесоха момчето вътре, повикаха “Бърза помощ”, пръскаха го с вода, но то лежеше отпуснато, почти бездиханно. Тина се молеше: “Стойко, дръж се, миличък!” Бързата помощ ѝ се виждаше ужасно бавна, миговете за нея сега имаха друго времетраене. Когато линейката дойде, внесоха момчето в нея и Тина застана до него. Тя гледаше с надежда и страх как лекарят се бори за живота 13

[close]

p. 14

Щилиана Тодорова на момчето. Стискаше уста до посиняване, за да не се разкрещи, стискаше очи, за да не рукнат преждевременно сълзи, сякаш те щяха да събудят дремещото наоколо нещастие. Сирената със своя тревожен вой разпръскваше хората по целия си път. Вече в двора на болницата детето помръдна в ужасен предсмъртен гърч. Тина гледаше невярваща, вцепенена. Внесоха мъртвото дете в кабинета, но вече и чудо не можеше да върне надеждата. Девойката тръгна с чужди нозе към къщи. Движеше се сякаш пипнешком – в тъмнина, в пространство без звуци и измерение. Мозъкът ѝ изтръпна, мрак и студ пълзяха по тялото ѝ. У тях вече майка ѝ като в ням филм мърдаше устни, правеше движения, но до нея нищо не достигаше. На третия ден стана от леглото, за да си подаде оставката. Тя мислеше, че това не е случайност, а предзнаменование. Не можеше да очаква щастие в училище, когато образът на това дете, споменът за жестоката му смърт в първия учебен ден ще раждат само мъка. Не се считаше достойна за учителка, сякаш вината беше нейна. Пред очите ѝ все ще е той – как разказва сладкодумно и увлекателно последния си разказ за лятото... Работа потърси в една шивашка кооперация. Израснала край майка-шивачка, беше придобила опит и сръчност. Приеха я. Занизаха се други дни и други грижи. Жените ѝ се радваха и се шегуваха: – И ние да имаме едно младо и красиво. – А вие стари и грозни ли сте? – питаше тя. – Ех, нашата младост е зряла, че попрезряла – казваше леля Мара. – Къде е твоята пъпка-неразпъпила! Но виждаха жените, че и след шегите тъгата в младите ѝ очи оставаше. – Е, любовна мъка ще е! – си мислеха те и млъкваха, но я обграждаха с обич – с надежда да я излекуват. Един ден една от жените като дойде и видя, че Тина я няма, зашепна бързо-бързо: – Знаете ли каква е работата? В първия ѝ учебен ден се случило нещастие. Едно дете... – и разказа всичко. – Ама тя виновна ли била? – запитаха някои. – Не, ама тежко го преживяла. Разболяла се. 14

[close]

p. 15

Райска ябълка – Ами то без туй си е тежко. Горкичката! – зажалиха я те. Девойката се променяше, само когато видеше дете в кооперацията. Като минеше покрай него, все ще го заговори, все ще го погали. Веднъж леля Мара се оплака: – Моят хубостник вчера получил двойка по математика. Ама баща му така го напердаши, че ще му държи влага. – Лельо Маро, не бива така. На детето трябва да се помага. Доведи го. Аз ще се заема с него след работа. – Благодаря ти, дъще! – обнадеждена каза тя. Двойката стана на петица и леля Мара казваше на всички: – Туй момиче не за шивачка е родено, а за учителка! Един ден сирената на “Бърза помощ” зави по улицата. Тина пребледня, затисна уши с длани, скри се в съблекалнята и избухна в безнадежден плач. Воят на сирената дълбаеше мозъка ѝ, а тя не можеше да го прогони, да го заглуши. Леля Мара, дошла след нея, ѝ говореше утешително: – Недей тъй, бе момиче! Ще се повредиш, миличка. В живота понякога сме безсилни пред злото. Никой не може да изживее цялото нещастие в света. Много е. Ти си добра. Де всички да бяха като тебе. А това, дето Господ го реди, не е в нашата власт. Хайде, наплискай се с вода, поосвежи се и да се връщаме, че другите ще тръгнат да ни търсят. Тина я послуша, но денят вече не беше същият. Мина година. Девойката реши да учи за зъботехничка. Колегата Витков, с когото минаха на малки имена, не можеше да я разубеди в намерението ѝ, нито да я убеди да се върне в училище. А искаше, много искаше. Тина, за да практикува в тая област, стана телчарка. Занизаха се напрегнати дни и нощи – работа, учение, изпити. Тая сутрин Тина се събуди с някаква лекота в сърцето. Беше се сънувала в клас – изписваше дъската, изтриваше я и отново я изпълваше с числа и чертежи, а децата я гледаха и слушаха като омагьосани. С неохота отвори очи и се сети, че днес Любомир ще води класа да се запознае с телчарника. Той я помоли да обясни на децата приложението на математиката в труда, живота. Тя прие, затова днес забърза за работа с чувството за нещо хубаво, което щеше да преживее. 15

[close]

Comments

no comments yet