Umoreni dumi - Ivan Peichev

 

Embed or link this publication

Description

poezia

Popular Pages


p. 1

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев 1

[close]

p. 2

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев ©Иван Пейчев. Уморени думи. Стихотворения ©ИК „Прозорец“, София, 1993 ©Съставител: Роман Томов ©Оформление и корица: Атанас Василев ©Библиотечно оформление: Буян Филчев ©Коректор: Валери Калонкин ©Печат: ДФ „Ц. Церковски“ Вашата литературна Голгота http://e-sustnost.com/ 2

[close]

p. 3

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев УМОРЕНИ ДУМИ СТИХОТВОРЕНИЯ Иван Пейчев 3

[close]

p. 4

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев СЪДЪРЖАНИЕ СЪДЪРЖАНИЕ .......................................................................... 4 Христо Фотев ........................................................................ 7 Слово за Иван Пейчев ......................................................... 7 Момичета… .......................................................................... 19 Ний си отиваме.… ................................................................ 21 Ах, идваха големите… ........................................................ 22 Ти беше твърде…................................................................. 24 Отиваха си… ......................................................................... 26 Вий ще тъгувате… .............................................................. 28 Изгрявало е… ........................................................................ 30 Умира най-последното… .................................................... 32 Тогава се завръщат… ......................................................... 33 Аз страхливо… ..................................................................... 34 Аз при тебе се връщам… .................................................... 35 Остава ти белия плаж….................................................... 37 В очите ти нахлуват… ...................................................... 38 Нощта умираше… ............................................................... 39 Жестока есен…..................................................................... 40 Любовта ни не беше… ........................................................ 41 Сама си намерила… ............................................................. 42 Прозорците не са далечни… .............................................. 44 В другата утрин… ............................................................... 45 Най-безпощадната зора… ................................................. 46 Зелената врата… ............................................................... 47 И винаги съм длъжен… ....................................................... 49 Ний просто ще се….............................................................. 51 Ний достигнахме… .............................................................. 53 Ний години вървим… ........................................................... 55 4

[close]

p. 5

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев В обратната посока… ........................................................ 56 Ти ще отидеш….................................................................... 58 Ще минават…....................................................................... 59 Ти утре ще си друг…............................................................ 61 Отиваха си… ......................................................................... 62 Отиваш си винаги… ............................................................ 63 Ти нямаш основание… ......................................................... 65 Вече мина дъжда…............................................................... 66 Нямаше ветрове… ............................................................... 67 Не страхът… ........................................................................ 68 Всичко си запомнила… ........................................................ 69 Отлитат птиците… ......................................................... 70 Виждам вятъра… ................................................................ 71 Раздялата… .......................................................................... 73 Угасват чашите… ............................................................... 75 Моретата откривани… .................................................... 77 Ще заспиш в голямата… .................................................... 79 Във равната… ...................................................................... 80 И за какво са…....................................................................... 81 Остава да мълчим… ............................................................ 83 Добре е да изчезнеш…......................................................... 84 Не искам да се връщам… .................................................... 85 Единствено небето… ......................................................... 86 Остана ни морето… ........................................................... 88 Раздялата… .......................................................................... 90 Дъждовната есенна нощ… ................................................ 91 Завръщането… .................................................................... 92 Прости ми… .......................................................................... 94 Човека си отива… ................................................................ 96 5

[close]

p. 6

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев Кажи ми… .............................................................................. 98 Човекът върху плика…........................................................ 99 Ний ще тръгнем….............................................................. 101 Прости ми… ........................................................................ 103 Никакъв път… .................................................................... 104 Ний ще се върнем под дъжда… ....................................... 106 Не искам да се връщам… .................................................. 108 Ти за високите…................................................................. 110 Със всичко вече съм… ........................................................ 111 И няма да се върне… .......................................................... 113 6

[close]

p. 7

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев Христо Фотев Слово за Иван Пейчев Аз би трябвало да мълча, но не мога да преодолея в себе си Иван Пейчев, срещата с когото — и приятелството — е една от найголемите сполуки в живота ми. Ние се срещнахме преди 10 години, след отпечатването на една моя юношеска поема, в която ентусиазмът и провинциалната амбиция на отчаяно момче ми обещаваха сигурното бъдеще на непрестанно насилие над думите — престъпление, което се извършва в името на всичко, каквото пожелаете. Тогава аз не знаех какво да правя със своята собствена душа и под внушението на една огромна, вече почти изчезнала аудитория бях на път да си измисля друга, поприемлива, по-опитомена, но не своя душа, да я извая и защитя с печалното 7

[close]

p. 8

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев въодушевление на Андерсеновите оловни войничета… Музика… Началото на парада… Рязко повишено самочувствие, но Иван Пейчев с една отривиста реплика разпори барабаните му — това ме оскърби въпреки великолепната му усмивка и оттогава е любовта ми и нервната гримаса на дъното й — което ме прави и по-малкия в нашето приятелство. Помня — неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му — особено ръцете — и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята — и може би затова — невероятно стабилна. И най-вече — дълбоката клавиатура на неговите жестове — резки, брутално отчетливи — скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други — изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие… Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя — една маса, три риби, пет чаши и 8

[close]

p. 9

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота. Празнична е същността му! Той винаги носи празника в себе си — празника е неговото здраве… И той го осъществява! И с това отрича „теорията на ужаса“ — смъртта! Той е винаги в центъра на празника и малко встрани от него… Тука е тайната на неговото обаяние, което обединява понякога на масата му толкова различни и изначално разделени светове. Невинни и виновни по призвание, ангели и бивши архангели, мъже и жени, и деца… Момичета! Това би могло да се нарече „ИванПейчевската атмосфера“ — тъжно обещание за братство, обещание, което се излъчва и от кожата, от порите на неговите стихове. Защото и те — както всичко, направено от човека — са по ръста и по образа на създателя си. Отношенията му с думите са, както отношенията му с хората — страстни, категорични, драматични. 9

[close]

p. 10

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев Драматизмът на неговите отношения с думите се сгъстява понякога дотолкова, че тялото му — което той не обича — не издържа, и тогава той, най-нежният и найобщителният, трябва да изпие чаша с вино, за да възстанови контакта си с хората… Дори с най-близките! Но той не се предава, т.е. не прибягва до насилие над думите, в което е и голямото поражение на повечето от колегите му. Той знае тайната на паузите между думите — спасителната пауза, в която се възстановява взаимното доверие… Оная тъй рядко интимна интонация, окървавена от безкрайните часове на самота, очакване, търпение, време на мизерия и тържествуване, на оскърбление и разкаяние, на смирение… (Аз се плаша — и кой има смелостта да дешифрира живота на поета.) Но да се върна на интонацията — единствената интонация, която възстановява невинността — първичното предназначение на думите… А има ли по-насипвана и покомпрометирана материя от думите? 10

[close]

p. 11

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев Това е работа! Святата, истинска, единствена работа на поета, в която успехите са толкова съмнителни, а признанието — тъй оскърбително понякога. Най-несправедливо оценимата работа, защото предаността, верността към думите понякога е по-голяма от тая към хората, към езика им. А кой друг, ако не поетът, може да защити и съхрани живота на езика и непрестанно застрашаваното му здраве? Тъкмо тук е опасното пространство, трагиката на поета — родения — мястото, изпепелено от гръмотевиците на толкова професионални и непрофесионални наблюдатели на нашата поезия… И ме изумява устойчивостта — силата, с която въпреки всичко се осъществява поетът. Наистина пи са „слепи децата на боговете“, или са „зрящи очите на душите им“ — не зная, но винаги са ме изумявали явленията Ботев, Яворов, Дебелянов, Далчев, Пейчев, Геров… И на края — това е най-убийствената, найнездравословната работа! Най-безнадеждно непрекъснатата работа, която ерозира тялото 11

[close]

p. 12

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев — очите, ръцете, сърцето… Но какво е тялото пред възможността да бъдат съчетани няколко най-различни и често пъти враждебни помежду си думи, да бъдат измъкнати от хаоса те и да бъдат венчани, както Ромео и Жулиета в параклиса пред олтара на отец Лоренцо. Но да! Какво е жалкото тяло пред точното и красиво-атлетическо словосъчетание: Когато ти решиш да си заминеш, недей си взема сбогом нито с мен, нито с морето! Иди си, без да се сбогуваш! О, работа, в която животът на поета прилича на самоубийство, но не е самоубийство, а едно непрекъснато изумление от човека и живота във всичките му превъплъщения! Поетът умира от изумление! Аз не говоря за имитаторите в областта на словосъчетанията, колкото и съвършени да са те. (О, колко тънка, едва забележима, но 12

[close]

p. 13

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев съдбовна е тая граница между имитацията и истинското… Неописуемото.) Не за тия, които насилват думите (а те са толкова безпомощни и невинни), които извиват техните китки и юношески глезени и ги захвърлят в моргата — по мрамора на жалките си книги, изпълнени с агонията на насилените, оскърбени средства! Говоря за поетите! За хората — изстрадали любовта си към живота, осъзнали — изкупили отговорността си пред средствата! За малкото, които са над инфантилната имитация на възторга и ентусиазма — истинските възторжени ентусиасти… За които правенето на поезия не е средство, а съдба! Съдба, в която една нация осъзнава стойността си… Говоря за Иван Пейчев! Иван Пейчев отдавна преодоля популярното за поезията ни през 50-те години „непосредствено отреагиране на събитията“, в което прекрасните намерения ни трогваха въпреки печалните резултати. Инстинктът му подсказа, че голямото, вдъхновено стихотворение е само по себе си едно голямо събитие, не по-малко материално и 13

[close]

p. 14

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев въздействуващо от едно Кремиковци, от една напоителна система, от една реколта… Инстинктът ли? Преди всичко опитът. Димитровградските стихотворения… Там той изстрада цялото тъй наречено „реализиране на темата строителство“, предварителните конструкции, обезкървените резултати, отчаянието… Но въпреки това от тия стихотворения се излъчва такова обаяние — трогателно и лъчезарно, — не по-малко светло от детското присъствие в грозните, но тъй скъпи за сърцето димитровградски блокове. В паузата, продължила няколко години, той си наложи спасителното мълчание на оздравяващите — пие вино, влюбва се в жени и пред очите им осъществява верността си към единствената, пътува с приятели с влакове към морето… Усмихва се, а може би му е било смъртно трудно. Сигурно е имало месеци на отчаяние, но той не е от расата на поетите, които развяват спалните си пижами из страниците на литературни списания… Той осъществява живота си с едно почти 14

[close]

p. 15

УМОРЕНИ ДУМИ Иван Пейчев декоративно достойнство! Тогава може би са прозвучали първите реплики на неговите пиеси — другата му способност да материализира думите, — но сега няма да говоря за това. Аз ще говоря за мълчанието! За златните гвоздеи в устните на поета! За това огромно, достойно, невероятно съсредоточаване, наречено мълчание! За едно мълчание, което носеше всички белези на религия и въпреки това — бе преодоляно. За преодоляното мълчание, из което избиха златните кълнове на последните му стихотворения! И за онова тъй рядко явление в поезията на всички народи — опита му да разбие мита за себе си! Тука е неговото величие — рискът, страхът (и с основание) от една безпределна самота. Защото ние не обичаме да разбиват представите ни за някого. И жестоко си отмъщаваме. В това е голямата катастрофа на повечето поети. Но Иван Пейчев пое риска (той не ни казва какво му е струвало това) и разбива легендата за себе си! Предпочете да остане верен на сегашното си общество, на 15

[close]

Comments

no comments yet